Сега ще прочетете нещо, което вероятно ще ви подразни. Защото съм жена и мнозина от близначките ми /по първични полови белези/ със сигурност ще скокнат наперено, задето се отнасям така остро и пренебрежително към ... „празника на жената 8-ми март“.

Не го харесвам. Осми март си е осми март – съответно след седми и преди девети. Радостното е, че не съм единствената – не че щях да се обезкуража, ако се окажа сама срещу всички осмомартенички.

Няколко години подред на този ден се опитвам да обяснявам защо не празнувам, мерси.

Обикновено срещам уголемени от почуда очи, вопиющо искащи да кажат „ти си ненормална“ /което не е невярно, но не е и изначалната причина да не харесвам „празника“/.

И тъй като изненадата в женските /!/ очи не намалява всяка година, вече се отказах да обяснявам. Просто казвам „благодаря, и на теб“ и с това се приключва.

Обаче вътрешно адски, адски много искам да кажа защо, по дяволите, този ден не ме кефи под формата на всенародни тържества, въздигащи в култ „жените, които непреклонно отстояват доброто в нашето не леко време и защитават специфичното женско светоусещане, с което облагородяват нашите дни“-  цитат на председателя на парламента Георги Пирински.

Божке, наистина ли ТОВА правя в нелекото ни време?

На всичкото отгоре, според него, съвсем не трябвало да се забравя, „че честването на 8 март се зароди в средите на женското социалистическо движение преди близо 100 години, за да се превърне в символ на борбите за равенство“.

Е, мерси, подобно.

Защо някой смята, че искам да празнувам специалния ден, който Клара Цеткин си е конституирала преди 100 години, така, щото да има поне един светъл лъч в живота?

Не го искам.

Не искам и да ме разглеждат като представител на някакъв особен биологичен вид, който се нуждае от специален ден, за да се чувства окей. Чувствам се прекрасно през по-голямата част от 365-те дни на годината, защото съм щастливо, оптимистично и весело създание. А в няколкото дни, в които не се чувствам добре, то е именно, защото съм жена.

Не искам портиерът пред офиса да се чувства длъжен да ми пожелава „честит празник“ с леко извинителен поглед /щото човекът е нормален/, а аз, мамка му, за пореден път да казвам „мерси, ама аз....“.

На осми март не искам зюмбюлчета и карамфилчета, забрани от кашона на ъгъла. Предпочитам ги на девети март, седми април или която и да е друга дата.

Не искам да ми пожелават да съм „издръжлива, силна и да си спомням, че съм извор на житейски чудеса всеки път, когато се почувствам гадно“.

Защото не съм отчаяна суфражистка /отдавна си имам изборни права, благодаря/.

И защото когато искам, мога да бъда идеално издръжлива и силна, а когато не искам – да не бъда.

И защото от сто километра ми личи, че съм жена и досега не се е случвало някой да има съмнения по този въпрос.

А за да ви припомня и аз, като господин Пирински, откъде е тръгнала истерията „осми март“, ще ви дам един откъс от феминисткия бюлетин "Мать порядка":

„Съвременната жена знае повече от тенджерата и неизпраните пелени! Време е жените сами да изискат своя творчески, обществен и професионален потенциал, време е да се самоорганизират срещу Патриархата, Държавата, Капитала и Църквата. Навярно жените имат и своя собствена алтернатива на цялата тази мерзост. Празничния ден! Всяка година 8 Март трябва да бъде отново Ден за международна борба за Свобода, Равенство, Достоен Живот и за правото сам да си бъдеш господар..... Денят на борбата на жените изисква повече – пълно унищожение на Капитализма, Държавата и дискриминацията от всякакъв род във всички сфери на живота. И едва тогава празникът 8 Март може да стане така традиционен и носталгически, както Деня на Победата за старите фронтоваци. А засега – БОРБАТА ПРОДЪЛЖАВА!“

Е, честит ви празник. Аз лично нямам намерение да се правя на стар фронтовак, нито да се боря срещу капитализма. Сори.

О, и още нещо - обичам мъжете. Всеки ден.

А сега заповядайте да ме изядете с парцалите.

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase